Fitness: Day 1

Ето как започна всичко. Годините са ме научили на едно нещо - алергична съм към спорт! Тренирала съм какви ли не неща, за по месец-два, но след това или нещо по-важно е излизало на преден план, или моята крехка, творческа физика ме е предавала. Затова всячески съм се старала да избягвам дейности, свързани с темата.  Е, както казват хората "Karma is a b**ch".
Появиха ми се проблеми с кръста и когато отидох в болницата, за да ми назначат лечение, докторът отсече хладнокръвно: Фитнес.

Относно фитнеса - винаги съм го смятала (вероятно незаслужено) за нещо изкуствено - спорт, ограничен в зала, чиято единствена цел е да се напомпаш, да се нагрухаш, да станеш нацепен батка или вървежна кифла и т.н. Може би това мое вътрешно убеждение се дължи на стереотипите, които напоследък отвсякъде ми се набиват в очите. Надявам се, че ходейки редовно на тренировки, мнението ми ще се промени и ще видя красотата в цялото това блъскане и потене. :D

Е, мечка страх, мен не (много), вчера обух късите панталони, купих си пътъчки и закретах виновно към фитнеса. Там инструкторът ме разведе из залата (а аз си мислех "Какво нещо сме хората... Плащаме, за да използваме оборудване, на което Светата Инквизиция би завидяла...")... и се започна! Пътеки, гирички, коремни преси, гребане, упражнения за гръб, гърди, корем и за всички мускули, които не знаех, че имам по тялото си. На моменти ми се плачеше, но през повечето време се чувствах горда от себе си, че съм успяла да се справя с поредното предизвикателство. Когато за втори път ходех по пътеката и хипнотизирано гледах циферблата,  ме споходи една тревожна мисъл: "Боже, ама аз наистина ли ще си взема карта за цяла година?! Как ще се справя?! Ще се справя ли изобщо!? Това е сериозно обвързване и доста пари, дадени срещу гарантирана болка!" и после ме осени прозрение. Нямах избор. Трябваше да съм здрава. Това преди всичко. Преди потта, болката, изтощението и чувството, че не можеш да издържиш. Важното е да си здрав. А щом докторът е казал фитнес, значи точка по въпроса. Стегнах се и довърших серията от упражнения, които ми оставаха.

Прибрах се вкъщи изцедена. Цялото ми тяло беше изтръпнало, а непознатите ми до тогава мускули, горяха от желание да ги запомня и постоянно ми напомняха чрез болката, че съществуват. Спретнах една бърза вечеря, а аз самата имах сили да хапна само малко диня, изкъпах се и със сетни сили се добрах до леглото (e, няма да си кривя душата, поплетох малко преди лягане). Тази сутрин се събудих с ясното усещане, че вчера съм участвала в екшън сцена с Брус Лий, Стивън Сегал и Чък Норис едновременно, но с течение на времето, посвикнах с болката. От друга страна се чувствам супер свежа и енергична (какво нещо са ендорфините, а, има ги и в шоколада, и в блъскането :D ).

Сега предстои тренировката довечера, която, моля се надявам се, ще е по-лека.

Ще ви държа в течение за моето фитнес развитие, пък може и да се засечем в залата, кой знае...

Като обобщение на емоциите от първия ми ден в залата (ever!), мога да напиша само това:

My soul shouts "Woooow!", my body answers "...ooooww". :D